Алекзандър Стоунър

Лик - Matt Lanter

Име
Алекзандър Брус Стоунър

Прякор
Алек

Години
21

Професия
Сърфист

Външен вид
Казват, че когато си преживял нещо, то се запечатва на лицето ти. Някаква тъмнина в погледа, нещо сбъркано в изражението и прочие. Ала гледайки се в огледалото, не откривам нищо обезпокоително в образа отсреща. Познатият, проницателен син поглед грабва вниманието, приемайки ролята на отличителен белег у мен. Косата ми е права, тъмно кестенява и с нехарактерна, небрежна форма. Вглеждайки се в целия образ, се забелязва висок мъж с развито, силно телосложение, издаващо отдадеността към спорта. Дрехите са също толкова небрежни, съвсем незначими за мен.

Характер
Не съм представител на нито един от онези типове момчета, които биха се харесали на родителите на приятелката си. Проблемът е там, че не ми пука. Отдавна съм свикнал да игнорирам това, което хората говорят. И сам разбирам как трябва да се държа, но предпочитам да действам по начина, който ми харесва и ме показва такъв, какъвто съм.
Разбира се, ако не ми се пречкаш, бих спестил арогантността и на двама ни. Добронамерен съм, макар да се поддавам на променливите си настроения. Обичам да гледам от забавната страна на нещата и рядко се впрягам. Една от бившите ми приятелки казваше, че съм изключително шармантен. Е, наистина, в последствие ме нарече идиот по тридесет различни начина(занимаваше се с филология), но ще приемем, че тези думи са плод на гнева й.
Винаги съм пълен с енергия, която се старая да предам на компанията си. Досещаш се - харесвам динамиката, високия адреналин и прибързаните решения. Ако животът е театър, аз бих предпочел да импровизирам.
За мен е важно да знам, че съм заслужил всичко, което преживявам. Не мога да загърбя гордостта си и когато открия съжаление у някого или опит за подаяние, реагирам доста бурно.
Както ми каза скъп за мен човек, ще те запомня с три неща - свободолюбив, импулсивен и ужасен готвач.

История
Понякога се връщам назад и се чудя какво ми е липсвало. Израснах в Мелбърн, Австралия. Родителите ми ме снабдяваха с достатъчно джобни и никога не спираха смешните ми пориви на самостоятелност. Имах добри оценки и много приятели, които да им се възхищават. Живеех до плажа и всяка сутрин, когато окенът представяше достойно изпитание, се изправях срещу него. Макар тогава сърфингът да ми печелеше вниманието на момичетата, не това ме интересуваше. Всъщност, това бе единственото нещо, което ме караше да ги забравя, заедно с целия свят. Да, в онези дни всичко, което ми липсваше бяха грижи.
Разбира се, кармата намери и моя адрес. Изгубих родителите си, което бързо ме превърна в жалкия магнит за съжаление, който привличаше всеки застаряващ познат, търсещ добра репутация, който имах нещастието да познавам. Предлагаха ми помощ с данъците, храна, дори рамо, на което да поплача. Трябваше да отхвърля всичко учтиво, но бях забравил за добрия тон и често изпращах "доброжелателите" с някое от вечните закани към любящите им майки. Колкото и да отричах, че имам нужда от помощ, скоро нещата пропаднаха напълно. Дълговете - единственото наследство от баща ми, се натрупаха, докато не изгубих къщата. Взех сърфа си, дрехите и няколко снимки на родителите си и напуснах дома, в който бях израснал.
Настаних се в старата "Морис" - яхта, която дядо ми с гордост бе обявил за любовта на живота си. По онова време, близо трийсет години по-късно, от нея би станало гордост единствено за сметището. Но поне имаше покрив, а и никой не знаеше новото ми местоживеене. Няколко дни по-късно, напуснах гимназията. Намерих си поносима работа, а когато имах време сърфирах или се опитвах да създам илюзията, че яхтата не е такъв боклук.
Това трая няколко години, в които единствено приятелите ми и океана ме спираха да не загубя разума си. Докато един ден, на плажа не се организира състезание по сърф. Дори не бях проучил в какво се замесвам, когато се записах. На фона на останалите аматьори, лесно спечелих първото място, заедно с договор с някаква фирма в Холивуд. На следващия ден продадох "Морис" за смешна цена, с която си купих самолетен билет за щата Калифорния.